СПОМЕНИ

НАДЕЖДА ЦАНЕВА

СПОМЕН

Скреж покри дърветата.

Уморени заспаха.

Сняг зававя и съвсем побеляха.

Някога тичах

под тях

с кучето си...

Сега съм сама.

Плача.

Сълзите замръзват.

Заскрежени.

Върщам се.

Красотата ме ослепи.

А снегът все вали и вали...

Както преди.

И не съвсем...

ПРАЗНИК

Мина празникът. Весел и цветен.

Малка елха до боклука.

Без гирлянди и свещи.

Подритнах я и отминах.

... И виждам я в святата нощ –

усмихната, горда, накичена.

Всеки докосва я, подаръци слага пред нея...

Коледни песни й пее.

Къде си сега?

Разсъблечена, мръзнеш в снега.

Мина празника. Ненужна си вече.

***

Мразя всякакви празници...

След тях вее тъга

И самота. И празнота.

Празни зеници се взират в нощта.

Лай на куче. Скърца леда.

Но чакаме празници.

И все е така.

СЪН

Събуждам се в два.

Небето чернее.

Над него – грее луна.

Колко часа съм спала – броя.

И при мен неусетно се връща съня.

Заспивам. Върху сънища бели летя.

Мечтите следя.

Протягам ръце – ще ги уловя...

Светло небе – цветна дъга.

Сънят свърши. Започва деня.