НЕ СЪМ НА ПОПРИЩЕТО ЖИЗНЕНО В СРЕДАТА...

НАДЕЖДА ЦАНЕВА

НЕ СЪМ НА ПОПРИЩЕТО ЖИЗНЕНО В СРЕДАТА...

Не съм на „попрището жизнено в средата” –

назад да се обръщам – ме е страх,

че стъпките ми бързо откънтяха,

оставили по пътя само прах.

Напред да гледам – за кога ли вече?

Далеч от времето без пориви живях.

Не търсех каменистото поречие

и през годините без пламък тлях.

А можеше да бъде друго –

следа да има и след моя ден.

И не сега в съмнение да диря

все още дремещото в мен.

***

Недей ми казва, че е много късно за всичко:

да напиша стих, да търся детелина четирилистна

и извора, от който пих,

когато бях на двадесет години...

Не ме придумвай, че покоят е живот –

покой не искам.

Мъртвите почиват.

***

Много трудно вървя през пространството-време.

Все се спъвам, и падам, и ставам.

Губя представа – къде съм.

Изоставам.

Изпреварват ме хора, коли, костенурки и охлюви,

с изранени нозе тичам по пътя – напред.

И протягам ръце, и безумна крещя срещу вятъра,

и стихията грозна нежно зова:

„Намери ме, прегърни ме, издигни ме,

понеси ме над калната мръсна земя,

превърни ме в мушица

и делече от всички ме пусни да летя!”

***

Искам да съм бяла лилия в водата –

или бърза птица – да летя в житата,

или да съм кораб, в космоса зареян

и „аз” нека бъда, но да не старея...

Не. Не искам нищо. Късно се реших.

С лилията нежна друг друга закичи.

Птицата красива вече не лети,

а в корабите – няма кой да се качи.

Уморена съм. И много, много ми се спи...

ИЗМИНАЛИЯТ МИГ

Изминалият миг – е смърт,

не можеш да го върнеш.

И вчерашният ден е смърт –

не можеш да го върнеш.

Изтеклата година е повече от смърт –

във нея има много мигове и много дни.

А истинската смърт е в бъдещето –

безсмъртно направи го!

***

Ако трябва нещо да оставя

в този свят, от други сътворен –

нека да се раждам всеки ден,

за да мога с вик новороден

да събуждам мъртвите край мен.

Ако искам нещо да оставя

в този свят, за мене сътворен –

нека да е труден моят ден,

днес забързан, утре – устремен,

но да вярват хората във мен.

За да мога нещо да оставя

в този свят, за другите след мен –

ще ми трябва само слънчев ден,

с небосвод от бури пощаден.

НА ДЪЩЕРЯ МИ

Като клон от дърво, отрупан със сняг,

не, като вейка черешова, с пролетен цвят –

разлюляна от вятъра, от луната огряна,

тръпне до мен дъщеря ми смълчана.

И говорим, говорим – за слънца неоткрити,

и за изгреви бели, за тъгата в очите.

И говорим, и търсим на сълзите следите,

и дочакваме утрото – птича песен долита.

Мойто странно момиче вдига тежки ресници,

вече нищо не пита, вече нищо не иска.

От лъчите обляно, бързо тича на двора –

с голи ръце да прегърне простора.

ПОСТРОИХ СИ КЪЩИЧКА

Построих си къщичка от кибритени клечки,

избродирах си съпруг и го окачих на стената.

От картон изрязах сина и дъщерята

и боядисах в бяло всички пътечки.

Седнах на прага и зачаках щастието.

И ето – съпругът оживя и ми обеща

синия купол на небето.

Бях най-щастливата жена.

След това тръгна по бялата пътека

и не се обърна. Чувах само тежката му крачка.

Почувствах се като захвърлена играчка,

преди да са играли достатъчно със нея.

Беше ми тъжно и исках да запея –

за утеха. Тогава заплаках.

И продължих да живея -

оставаха синът и дъщерята.

А те растяха и мамеше ги бялата пътека.

Бях пак сама, помахах им с ръка,

а те ми пожелаха старост лека.

Съжалявах, че нямам крила –

бих полетяла след тях – за утеха.

НА КЕЯ

Аз исках всичко да ти дам –

но беше малко.

Че любовта за теб не беше храм,

а бях ли аз весталка?

За тебе моят дом не стана дом –

все бързаше при нея.

А между двете нямаше понтон

и аз стоях на кея.

Посрещах и изпращах много кораби,

а чаках онзи, с алени платна.

Но той не идваше. И все сама

се връщах, стъпвайки по борови листа.

Аз исках всичко да ти дам –

но беше малко – знам.

Остана празно мястото до мен

и мъртъв – моят кратък ден.

ГОДИНИ... ГОДИНИ...

Години... години... години –

разглобя ли ви – само стърготини

ще се посипят.

И по тях

с очите си без поглед ще чертая

везни, капчуци, образи, треви –

нов свят ще си създам

и в него от нищо вече няма да боли...

ЩЕ МЕ НАДЖИВЕЯТ

Ще ме надживеят планинините сини,

сините лазури на небето морно,

устремените във полет птици, ще ме надживеят,

ще ме надживее този свят оргомен.

И ще си отида, както съм живяла –

нищичко не взела, нищичко не дала.

Цял живот с мравуняка пълзяла,

а като щурчето – песен не изпяла...

ТОПКА

Като топка по наклон

летя през тръни, камъни и вади.

Земята се върти и аз със нея,

броя сезони – пролети и листопади,

лета и зими, сняг и ветрове.

Къде по пътя равно да намеря

и топката да спре?

В ПРОЗОРЕЦА МИ

В прозореца ми сенките надничат

на тротоарните дървета –

и с клоните си – пръсти устремени

раззичат челото ми. Спрете!

В прозореца ми есенният вятър

догонва птичите криле.

Отварям го. Като из кратер

протягам две ръце.

И стоплям с шепите си отмалели

премръзналото птичешко сърце.

А вятърът се блъска пак в стъклата

и направлява есенния дъжд.

И клоните в прозореца ми тракат

и мракът се сгъстява отведнъж,

а в тъмнината тръгват към земята

отронените капки дъжд.

ДЪЖД

Заваля дъжд и дърветата заплакаха.

От нагорещената земя се вдигна пара,

а хората заприличаха на птици,

които не могат да полетят.

Тежат, залепнали за тротоара.

ПРИСЪДА

И този ден отмина като вчерашния,

като утрешния.

Дърветата размахват клони –

като колони.

И ме приковават като към позорен стълб,

на който, без вина, без съд и без присъда

ще заплатя с живота си –

за пропиления живот.

КРЪГ

Животът е невидим кръг –

кръжим във него неуморно.

Стреми се всеки да е пръв

по периферията му огромна.

ПТИЧА ПЕСЕН

Не е вярно, че всичко е тленно,

че с смъртта свършва земният вик,

че завърнал се вчера при мене –

утре пак ще те няма, мой миг.

Не е вярно, че птичата песен

всяка есен умира в дъжда,

не, не толкова лесен

е на малката птица света.

Тя лети над сезони и зими –

няма мраз да скове песента,

че в сърцето си всеки я има

и дочаква така старостта.

МИГ

Днес искам да разговарям с теб –

мислено, разбира се.

Защото дори и в един град,

ние не се намираме,

дори и в един дом

ние се разминаваме и не се откриваме.

***

Мигът, във който мисълта ти

до моята се спря – умря.

Във вечност се превърна.

И ти, макар че с мене тръгна,

не си до мен сега.

***

Иди и донеси ми малко щастие

от миналите пропилени дни.

Ела, и дай ми го като причастие,

ограбената младост възкреси!

Иди и намери изгубеното щастие

и ако можеш – времето върни.

Седни. Ръка в ръката ми вплети

и с мене утрото несигурно срещни.

***

Тясно ми е в къщи. Трудно ми е с теб.

Ето, пак се мръщиш. Кой ли ден подред?

Тясно ми е в къщи. Трудно ми е с теб.

Късно пак се връщаш. Нещо не е в ред.

Скучно ти е в къщи. Трудно ти е с мен.

С обич се завръщам при теб всеки ден.

Но не ме прегръщаш. Все си уморен.

Тясно ти е в къщи. Пусто ти е с мен.

***

Ти ме имаш. И знаеш това.

Аз ти вярвам. И зная защо.

Но ме губиш. Не казвай „прости”.

Аз си тръгвам. След мене тръгни.

Ти ме имаш. Но мой ли си ти?

Аз ти вярвах. Но вчера сгреши.

Ти ме губиш. Помни ме с добро.

Аз си тръгвам. Не питай с кого.

ТЪГА

Скърбя, че бели пухчета от старата топола

се вплетоха в косите ми за миг.

Не можех повече със времето да споря

и онемях като разстрелян вик.

Скърбя, че огледалният ми лик

напомня реставрирана картина

и само онзи, флорентински католик

могъл би да го пази със години.

Скърбя, че мелодичният ми глас

не буди трепети във никого от вас,

че огънят в очите догорява,

скърбя, че нямам обич да ме сгрява.

СВЕТЪТ СЕ ПРОМЕНЯ

Винаги нечия смърт променя нещата –

и хората стават добри.

Умря Антигона. Хемон се уби.

С меч проби свойта гръд Евридика.

И остана Креон. Боговете простиха.

И той гордостта си смири.

След нечия смърт хората стават добри.

Умря Дон Кихот, преоткрил красотата

в радостта да раздаваш до грам добрината,

векове с него върти се Земята

и търсим брод през реката.

Винаги нечия смърт променя нещата.

Умря Ане Франк. И Таня Савичева.

Някой някъде все убива деца.

И отиде си Тя, от теб необичана,

а в света се обичат сега.

И се питам: докога ще боли?

И ще бъде изправян светът пред войни?

Докога ще убиваме,

а страхът от смъртта ще пълзи,

докога ще умираме,

за да стават след нас по-добри?

СБОГУВАНЕ

Жената трябваше да отиде на другия ден на операция.

От рак.

Беше я страх.

Това е естествено.

Валеше дъжд.

От очите й капеха сълзи.

Но не личеше.

Дъждът изтрива всички следи.

А жената вървеше.

Отиваше по ред да навести

дъщерята, приятелката, любимия –

и да се прости.

Защото утре отиваше на операция.

Да се прости така,

както птицата преди смъртта

прави последния си полет в синевата

и от най-високото, пада на земята.

А дъждът вали.

Или небето плаче?

Все едно.

Като палачи

жената вижда

белите лекари в бялата стая.

И края.

Утре.

А сега...

Не плачи, дъще,

не пиши на сестра си...

Потъжи с мен и сълзите си избърши...

Дъжд вали, дъжд вали, дъжд вали...

С приятелката пият боза

в съседната сладкарница.

... Слушай, когато утре се съберете,

не казвай, че съм в болница...

Не, не... само за седмица,

две,

Е, довиждане...

Аз съм добре...

А любимият го нямаше.

Едно дете караше велосипед

под дъжда и се смееше.

След него вървеше жената и плачеше –

не затова, че утре може би ще бъде краят –

не затова, не затова...

Жената плачеше, защото е сама.

И в зениците се утаяваше примирението.

РАЗМИНАВАНЕ

Преди да се роди, човек е програмиран –

един за щастие, а друг – за куп беди.

Аз търся светли дни, но все намирам

завързан вятър, и изсъхнали треви,

и моите очакващи очи -

че все към мен вървиш и все не стигаш...

***

Исках да ти кажа, че те обичам.

Не посмях.

Делят ни сто заключени врати –

а нямам ключ за тях.

Оставам на мястото си.

Остани на своето и ти.

***

Не смея да погледна във очите ти –

навярно там ще се удавя.

Обичам те. Обичай ме.

Но никога към мен не тръгвай...

***

Неосъществено мое щастие –

мисля си – така е по-добре.

С тебе ще се срещаме в мечтите си,

облачета в нашето небе.

МУШИЦА

Аз съм мушица с крехки крила

и пълзя, и летя над света...

Аз съм мушица, залепвам в прахта

и все по-трудно в небето летя...

ВЪПРОСИ

Коя е моята България –

онази, древната, на Аспарух?

Или сегашната, окаяна,

все търсеща и все на път?

Коя е моята България –

онази, златната, на Симеон?

Или безкнижната, безгласната,

заравяна под своя дом?

Но тя е и оная, дръзката,

запяла песента за Йово,

засипвана под снеговете,

да я докосна - все не мога.

Коя е моята България?

При Ловеч, Белене, Скравена?

В незнайни гробове заравяна

и все забравяна, забравяна...

Коя е моята България –

не искам да я разделя

като в учебник по история

глави отделни да чета...

България е синевата –

от космоса – до моя гроб

и всеки носи я в душата

и от слънца й прави свод...